До кога

В спомен се превърнаха мечтите,
копнежите, надеждите, смеха.
Пред нас редят се мрачни дните
и всеки скрил е себе си в дома.

Ограбват ни, обиждат ни, затриват,
не само нас, и нашите деца,
надеждата за бъдеще убиват
а ние си стоим в тишина.

Ни гък, ни стон, ни вой протяжен,
мълчим подвластни на страха
а всеки недоволен е прокажен
и кичим го с обидни имена.

Макар да виждаме, че сме сгрешили,
отново правим същите неща,
неуспехите от другите прикрили...
И до кога ще продължаваме така?

За бъдещето казваме: "Не ме интересува,
аз искам да живея днес!"
но пак стоим без перспектива
като бездомен, гладен пес.