Личното творчество на
Михаил Стефанов
Имало едно време едно момиче. В него нямало нищо необикновенно. Често се случвало даже да не го забелязват, толкова обикновенно било то.
Живеело само в къща на края на едно градче. Градчето било сгушено сред гори и планини, близо до него имало и малко бистро езерце, от което започвала живота си най-веселата рекичка. Тя подскачала по камачетата, все едно танцува, ромуляла, все едно пее. И винаги пеела весели песнички, винаги танцувала весели танци.
Всяка сутрин щом слънцето изгрее, рекичката ставала златна, а щом на негово място застанела луната, рекичката ставала сребърна.
Много хора идвали да се радват на рекичката, но никой не се грижел за нея, оставяли боклуците си по бреговете и, зацапвали я. Само незабележимото момиче всяка сутрин се грижело рекичката да е винаги красива, минавало и събирало буклука на другите, почиствало я, обграждало я с любов. А докато почиствала рекичката, момичето си пеело. Пеело си проста песничка, но тя се сливала със тази на реката и общата им песен била толкова прекрасна, че който я чуел, почвал да мечтае пак да я чуе. А вятъра обичал да разнася песента надалеч отвъд високите планини, и дълбоко в гъстите гори.
Който веднъж чуел песента се връщал при рекичката, за да чуе пак песента, но винаги чували недовършената песен, липсвало и нещо. Всички разочаровани си тръгвали, оставяики бокйлуци след себеси. А момичето пак минавало сутрин, и пак пеело. Вятъра пак понасял песента надалеч, а тя карала хората да идват до рекичката. И това се повтаряло всеки ден.
Веднъж един млад момък чул, че сред хората се говори за чудна вълшебна рекичка, която пее само когато е сама. Приискало му се на момъка да чуе песента на тази рекичка. Разпитал хората, и когато научил местонахождението и се метнал на коня и тръгнал на път.
Още с доближаването си, той чул прекрасната песен. Прищпорил коня, но щом доближил рекичката, песента спряла и останал само ромула на водата. Зачудил се момъка какво става. Огледал се наоколо, но не видял никой. Решил, че трябва задължително да дойде пак, и да чуе прекрасната песен. Обърнал коня и се отправил към близкото градче, кадето да пренощува.
На влизане в града, още в първата къща дочул песен. Песен която му била позната, или поне била част от чутата наскоро край реката песен. Сякаш била другата половина на песента на реката. Без да се бави почукал на вратата на къщата. Песента спряла, а след малко вратата му отворило младо и красиво момиче. Било с кърпа на главата, а в ръка държало метла. Момъка и се усмихнал и я попитал дали тя е пеела преди малко в къщата. Момичето се изчервило и признало, че то е пеело. Тогава момъка я попитал дали тя пее и сутрин на реката. Момичето още по притеснено отговорило:
-Да наистина като ходя да почиствам реката сутрин си пея, за да върви работата по леко. Ако ви притеснява, ще се постарая да не го правя вече.
Момъка я погледнал в очите, усмихнал се и казал:
-За нищо на света не бих те накарал да спреш да пееш. Та твоита песен, пригласяна от реката е най-прекрасното нещо което съм чувал до сега - след което се качил на коня и се отдалечил от къщата на момичето, а то, учудено го проследило с поглед, докато не завил по улицата. После се прибрало с зачервено лице и усмивка на устата.
На сутринта, като отишла на реката да почисти, видяла, че коня на вчерашния и посетител е вързан до едно близко дърво. Усмихнала се и започнала да се оглежда за момъка. Погледнала на единия бряг, погледнала и на другия, но нямало и следа от момъка. Подсмихнала се, вдигнала рамене и започнала да върши работата за която е дошла.
Докато събирала боклуците на посетителите от предния ден, тя по навик запяла. Рекичката засилила ромула си, сякаш отвръщайки на гласа и. Разнесла се песента из гори и планини, който я чуел, се чуствал по-щаслив, а момичето докато чистело, продължавало да се оглежда за момъка, но никаде и следа нямало от него. Като събрало всички боклуци се отправила към къщата си с натъжено сърце. Така и се искало да види момъка пак.
На другата сутрин коня пак бил там, а от момъка пак нямало следа. На следващата пак, и на следващата. Момичето започнало да се притеснява, ами ако му се е случило нещо лошо? Питало се защо коня му е тук, а него го няма. Започнала да остава по-дълго. Понякога по цял ден. Винаги пеела, с надеждата ако момъка се е загубил, да чуе песента и и да намери верния път, а песните и били разнообразни. Пеела за слънцето, което съживява света. Пеела и за дъжда, който нежно гали земята и за луната, посребряваща всичко с межните си лъчи. Пеела за планината, за гората, за реката, за всичко което обичала.
Лека полека все повече хора я виждали как пее в един глас със реката. А вятъра разнасял песента и все по-далеч и все по-далеч. Много хора вече забелязвали момичето, радвали му се, и понеже си тръгвали щасливи от реката, не оставяли боклуци. А момичето не идвало вече за да чисти, а да чака момъка.
Един ден, докато пеело, момичето чуло слаб глас да и отговаря на песента. Глласа бил толкова слаб, сякаш се сливал със този на дърветата, а дали и не идвал от самите дървета. Сякаш вятъра нарочно така ги разклаща. А песента била много тъжна, пеело се за загубената любов, за загубената надежда, за прекрасната река, така близо, и едновременно така далеч.
Като дочуло песента, момичето спряло да пее, за да може да чуе песента по добре. Но щом тя спряла, и другата песен спряла, сякаш била ехо от нейния глас. Помислило че и се е причуло, запяла пак, и пак чула песента. И пак като спряла, и другата песен спряла. Запеела ли, чувала и песента на гората. замлъкнела ли тя, оставала само песента на реката.
Нявколко дена се опитвала да чуе по добре песента, и все без успех. Винаги когато тя спирала да пее, и песента на дърветата спирала. Единствената надежда на момичето се крепяла от коня, който щом чуел песента, сякаш чувал господаря си, и опитвал да хукне към гората.
Един ден момичето решило да опита да ползва коня, за да я заведе при момъка. Развързала го, прошепмнала му:"Заведи ме при господаря си" и запяла.
Коня сякаш само това чакал, хукнал към най-гъстата част на гората. Колкото по навътре в гората навлизали, толкова повече се засилвал гласа. В един момент коня спрял, и започнал да се оглежда, а гласа бил вече савсем отчетлив.
Спряло момичето да пее, и гласа спрял, но усетила как вятъра си играе с нейните думи и ги пренарежда в тъжна песен. Ами сега, как да разбере какво става? Хрумнало и странна идея, но решила да опита. Запяла пак, но специална песен, песен в която се пита кой променя песента, и от весела игрива я прави тъжна. В отговор чула:
Като чула тази песен, момичето запяло друга:
А вятъра запял с нея:
Зачудило се момичето как да накара вятъра да запее весела песен, като щом тя запее, той отвръща с тъжна песен. Не можало да се сети, но обещало всеки ден да опитва да намери начин да го спаси от магията.
На връщане и хрумнало да запее тъжна песен. Запяло песен за загубен брат, вятъра отвърнал с песен за загубена сестра. В отчаянието си, момичето запяло колко е тъжно че неможе да помогне на момъка. Той и отвърнал с песен за това колко би бил щаслив отново да чуе веселите и песни. Така двамата си разговаряли със песни. Пеели кой какво иска, кой за какво мечтае.
Прибрало се момичето вкъщи. А на сутринта отишло пак на реката, и започнало да пее на момъка. А момъка пеел с нея, все тъжни песни. И така ден след ден и нощ след нощ двамата пеели ли пеели, но все не оспявали да развалят магията.
Един ден, докато момичето пеело на момъка своита тъжна песен и се разхождало покрай брега на реката, настъпило една змия, същата змия която превърнала момъка във вятър. Появила се магиосницата и превърнала момичето във вода, а тя се сляла със рекичката.
И до ден днешен, ако минете покрай рекичката, ще чуете тъжната песен на двама влюбени, който така и не оспели да бъдат заедно...
| Потребител (E-Mail) |
Заглавие (Дата) |
Коментар |
|---|