***

Крачим самотни в прелитащо време,
влачим окови на личното бреме.
В борбата за нашите свободи неизменни
правиме жертви така непотребни.

Лишаваме другите, а даже и себе си,
безцелно се лутаме без страх в греховете си,
после отричаме, грешките крием,
голотата от другите, за да прикрием.

Измисляме нови и нови желания,
пишем безкрайни, красиви послания,
но чувство не влагаме, даже и малко.
Това е жестоко и толкова жалко.

Къде се загубихме? Никой не знае
и за причините също нехае.
Безлични, безчувствени и безразлични,
пълни сме сякаш с дефекти фабрични.

Едно ни остава във тази държава:
да крачиме смело, двама по двама,
и макар и безцелно, с надежда в душите,
че скоро ще станат по-хубави дните.