Личното творчество на
Михаил Стефанов
Имало едно време, но не чак толкова едно време, защото още го има, едно царство. То не било много голямо по онова време. Причината била, че непрекъснато сменяло владетелите си. Минело се не минело месец два, и царството било с нов цар. В началото съседите често нападали и откъсвали земя от това царство, но после се отказали. Далеч по интересно им било да гледат как само царството се унищожава отвътре, отколкото те да хабят средства да го нападат отвън.
Много време минало така. Постоянно се сменяли владетели. Някой умирали от естествена смърт, но повечето били убивани от претендентите за власт. Населението вече от много време не знаело кой ги оправлява, пък и вече не ги интересувало. Били свикнали вече. Всъщност те и не се подчинявали на владетеля, който и да е той. Нямало смисъл, нали след месец два ще е друг.
Никой не се и запитвал защо ставало така и никой не забелязал, че при всички владетели имало една обща черта, а именно великия везир. От край време той изглеждал стар и изнемощял, едва ли не на крачка от смъртта, но така и не направил тази крачка. А всеки нов владетел си мислел: "Той е толкова стар, всеки момент ще си отиде от този свят, нека умре като велик везир". И така владетел след владетел. А везира уж стар и грохнал издавал заповеди от името на всеки владетел, управлявал от името на един, после смирено изпълнявал заповедите на друг, на трети само угаждал на прищевките му. Поне така чували от него хората, така и не чували заповеди от самия владетел, пък и толкова много владетели имали, че незнаели даже как изглежда поредния.
И така си вървяло царството, едвам едвам оцелявайки. Хората слушали само везира, и не познавали владетелите си, а те постояно се сменяли. Толкова често тъгували за смърта на някой, че вече никой не вдигал знамето до върха, стояли си вечно на половина. Народа на това царство даже вече забравил името на страната. Дори съседите били забравили името. Само везира и дъщеря му го помнели.
Минали се не минали няколко години и в царството не останали кандидати за престола. Наложил си везира сам да управлява, но вече нямал зад кой да крие свойте заповеди. Бързо започнал да линее и скоро след това умрял. Преди да умре той повикал дъщеря си и и завещал да спаси царството от гибел. "Но как" го попитала тя, било твърде късно, везира вече не бил между живите. Заплакало момичето, заклело се да изпълни завета на баща си.
Скоро след смъртта на везира се случило още едно нещастие. През царството минала буря, но не каква да е, ами толкова силна, че разрушила половината къщи. Виждайки слабостта на царството, съседите решили че е време да я завладеят окончателно. Трябвала им една седмица да се подготвят. По стечение на обстоятелствата в нещастното царство научили за плановете на съседите си. Уплашили се хората и набързо провъзгласили дъщерята на везира за царица. Това изненадало младото момиче, но нямало как да откаже...не и в този толкова труден момент.
Зачудила се младата царица как да спаси царството от гибел. Почнала да вика мъдрите хора да я съветват. Но нито един не дал добър съвет. Нямало време за губене и царицата почнала да вика и не толкова мъдри хора. Но и те не могли да измислят начин за спасението на царството. Оставали 4 дни до нападението, когато в двореца се появил един старец. Едвам кретал горкия. Пазачите на портата го питали какво го води към замъка а той им отговорил:
- Нищо и никой не ме води, сам дойдох, сам и ще си тръгна.
Изненадали се стражите от наглия отговор, но пак попитали:
- Защо си дошил, старче?
- За да се видя с царицата, разбрах че търсела съвет. - отвърнал стареца.
- А от каде идваш? - продължили да питат пазачите.
- От далеч ида, и после там пак ще си отида.
- А защо мислиш, че царицата би приела беден и изнемощял старец като теб?
- Защото вярвам че е по умна от вас - отвърнал ядосано стареца.
Това ядосало стражите и те подгонили стареца. Точно тогава наблизо минала царицата. Отишла при стражите и попитала защо те гонят бедния старец.
- Искал да говори с вас, ваше величество. Този дрипав старец пропатувал голямо растояние глупака му с глупак - присмели се те на стареца.
- И защо решихте че е глупак? За това че е дошъл да говори с мен, независимо, че живее далеч? Ще бъдете наказани за прибързаните си действия - скарала се царицата на стражите след което се обърнала към стареца:
- Елате да влезем в замъка, виждам, че сте уморен от дългия път. - и го повела към замъка.
Царицата завела стареца в голямата зала на замъка и наредила да донесат храна. След като донесли скромна трапеза (след бурята нямало много храна) царицата седнала и подканила стареца да хапне. Усмихнал се той, седнал и казал:
- Знаех си, че баща ви ви е въспитал подобаващо, ваше височество.
- Познавали сте баща ми? - изненадала се царицата.
- Разбирасе че го познавам, израстнахме заедно. Дори след като стана везир редовно идваше при мен да си говорим за доброто старо време, за лосхото настрояще и надеждите ни за бъдещето.
- Знам че баща ми много пътуваше, но не съм го питала къде ходи - признала си царицата.
- На много места е ходил баща ви, последните 10-12 години реално той управляваше страната. Затова хората ви имат доверие, мислят че сте като него.
- Немога да съм като него - възразила тя.
- Разбирасе че неможете, баща ви беше умен, но страхлив. Никога не се реши да стане цар, все управляваше в сянка, криеше се зад царете. Няколко пъти е отказвал да стане владетел. А когато нямаше на къде ... това го съсипа. Не можа да понесе тежестта на отговорността, която иначе прехвърляше на поредния владетел. Вие сте различна, приехте без да се замислите и не личи да ви тежи а поехте много по голяма тежест, отколкото баща ви през всичките тези години. Вие не само сте умна, вие сте и смела...
- Не сте прав, не исках да съм царица, но немога да оставя хората в тази тежка ситуация.
- Точно за това говоря, баща ви предпочиташе да е в сянка, да има друг който би отнесъл наказанието за грешките му. Просто не си вярваше.
- А защо изминахте толкова път, за да ми разкажете това ли? - попитала царицата.
- Не - засмялсе цтарецът - дойдох да ви дам съвет и малко помощ. Обичам земята на царството и не искам друг да я управлява като своя. Съвета който ще ви дам не е лесен за разгадаване защото нищо лесно няма на този свят. А помоща...тя ще дойде ако разберете съвета ми. Но преди да продължим разговора, позволета да си почина от дългия път.
- Разбирасе, икономът ще ви заведе до стаята. Когато се наспите заповядайте пак в тази зала, аз ще съм тук. - след тези думи царицата повикала иконома и му заръчала да заведе стареца в някоя хубава стая да си почине.
Докато стареца си почивал, царицата си мислела за заветът който и дал баща й. Зачудила се защо не и е споменавал за приятеля си... Така в мисли минали два часа. На вратата на залата се почукало и влязъл старецът:
- Здравейте ваше величество, виждам сте се замилили за миналото.
- Да така е - отговорила царицата.
- Може би се чудите защо баща ви не е споменавал за мен.
- Не само, но да и за това си мислех.
- Аз го помолих. Преди да се родите вие аз често идвах в замъка. Но не идвах заради баща ви, а заради майка ви. Не се изненадвайте, тя ми беше сестра. Покрай мен се запознаха с баща ви. Когато забременя...каква радост беше. После вие се родихте, и при раждането майка ви умря. Това много ме натъжи и спрях да издвам в замъка. Но баща ви не оставя приятелите си толкова лесно. Затова заминах на далеч. Но и там не ме остави. Всъщност благдарен съм му за това. Дълго говорехме за детството, за сестра ми, за вас. С всяка изминала година разбирах колко се разхубавявате и колко приличате на майка си. Нямах сили да ви погледна. Затова помолих баща ви да не ви казва за мен, докато не стана готов. Изминаха още години а аз така и не станах готов. Баща ви ми говпреше за вас и ме молеше да се запознаем. Аз обаче продължавах да отказвам. И така до деня в който последно дойде при мен. Беше деня преди да легне на легло. Дойде и ми каза някой неща и ме закле да ти ги кажа ако му се случи нещо. Според мен знаеше че умира. Аз обаче не знаех и приех. Не очаквах след толкова много години той да си отиде така бързо.
Когато чух за смъртта му...страшно се натъжих, но и се ядосах, ядосах се че не ми каза, че ме изработи по този начин. Когато ви провъзгласиха за царица...разбрах едно. Бащави е бил наясно какво ще се случи. Както знаете не беше никак глупав. Знаел е, че без него хората ще изберат вас. Знаел е и за съседското предателство. Затова е внедрил шпиони там, същите който ни предупредиха веднага щом научиха. И тъй като е знаел това, той ме използва за посредник между него и вас. Знаейки че това няма да се случи преди неговата смърт. Но е имал и друга цел, много по важна за него според мен. Искал е най-сетне да се престраша и да се запозная с вас. Но бащави надали е мислел че ще ми трябват три дни за да се реша да дойда. Той се е надявал да имате поне седмица на разположение да откриете отговора на загатката.
- Загатка?
- Да. Съвета който ще ви кажа е загатка. Бащави ми заръча да ви я предам. Но аз твърде много се колебах, твърде дълго се потдавах на страха и мъката. И все пак се престраших. Ще изпълня обещанието, дадено на баща ви. Дано не е твърде късно за това.
И така, казах ви че баща ви дойде един ден преди да легне на легло. Дойде изненадващо, без да ме предупреди. Винаги преди това е пращал вест, но аз отдадох това на притеснението му от това, че той е владетеля. Личеше нервност, бирзаше сякаш не му оставаше време. Поговорихме за безсмислени неща за кратко и после той ме помоли да изпълня някаква негова молба. Накара ме и да се закълна, че ще го направя, затова и съм тук.
Загатката е от две части, едната е един ключ, а втората чст ще покаже за къде е този ключ. Аз направих всичко възможно, но не разбрах нито дума. Надявам се вие да успеете, все пак за вас е тази задача - казвайки това старецът бръкнал в джоба си и подал на царицата златен ключ с инкрустирано на него име. Било името на майката на царицата, а също така и нейното: София. После продължил с думите:
- Забеляза ли името на ключа?
- Да - отговорила царица София.
- В началото си помислих дали няма да има нещо общо със сестра ми, но не можах да намеря каквато и да е връзка, затова предполагам бащати е написал не нейното, а твойто име. Виждам че нямаш търпение да чуеш и самата загатка, няма да те карам да чакаш повече, достатъчно време загубих в колебание дали да дойда:
На малко и красиво място, където с мъдрост Бог ме спаси, се крие цвете тъй красиво, че видиш ли го, ще забравиш всички беди. Но не е цвете, нещо друго, нещо малко там цъвти, ще ти помогне общо име царството си да спасиш.
- Това ли е всичко което е казал баща ми?
- Да. След като му се заклех ми даде ключа, каза ми тези думи и си тръгна.
- Не ми говори нищо така загатката.
- Щях да забравя. Като излизаше, бащави ми остави това листче... Мен много ме учуди, там е записана загатката, но той добре знае, че на мен не ми е необходимо да записвам.
Принцесата взела листчето и видяла, че наистина била написана загатката, но по малко странен наичин:
"На малко и красиво място, където с
мъдрост
Бог ме спаси, се крие цвете тъй
красиво
че видиш ли го ще
забравиш
всички беди. Но
не
е цвете, нещо друго, нещо малко там
цъфти
ще ти помогне общо
име
царството си да спасиш."
- Странно е написан текста, мислили ли сте защо?
- Да, но не се сетих нищо, идва ли ви нещо наум?
- За жалост не, но ще трябва да ми дойде, нямам друг избор - с тези думи царицата станала и се отправила към покойте си, на вратата само помолила стареца да остане в замъка, за да може да си говори с него.
Започнала да мисли какво се опитвал да каже баща й с тези думи. Защо така е написал текста. Забелязала, че само 6 думи са сами на ред. Дали това не е било упътване от страна на баща й? Седнала и написала само 6те думи на един лист:
Мъдрост
Красиво
Забравиш
Не
Цъфти
Име
- Не може да се получи текст от това, една с една не се връзват думите. Започнала да ги върти една с друга, но нищо не й подсказвало. Така улисана в опити да рзгадае нещо тя започнала да си спомня за баща си, за това къде я водел, какво и показвал. Спомнила си веднъж на една поляна как и обяснявал за розите, за това как тези най-красиво това цвете било точно когато е почнало едвам едвам да цъфти... Ми да, сигурно е искал да подскаже за розите, нали в загатката се говори за цветя. Не веднъж баща й повтарял че розата цъфти красиво. Спомнила си и как често повтарял, че като гледа розите за момент забравя всичко. Вече била сигурна че това е част от загатката. Скочила и помолила да доведат стареца. Виждайки развалнуваното й лице, веднага я попитал:
- Да не я разгада?
- Само част, но все пак е нещо...
- Кажи какво си се досетила - прекъснал я нетърпеливо стареца
- Баща ми неслучайно е написал тези думи така. Искал е да наблегне на тях, но без да е много очевидно. От шесте думи 2 знам за какво ми подсказват
- За какво?! - прекъснал я нетърпеливо пак стареца
- Говорил ли е баща ми с вас за розите?
- Да разбирасе, любимите му цветя, но какво общо имат те със загатката?
- Казвал ли ви е колко красиво цъфтят те? Казвал ли ви е че като ги гледа забравя всичко за миг?
- Да, да, продължавай.
- В загатката се говори за цветя, които ще помогнат да забравиш всичко. А две от оделните думи са Красиво и цъфти...
- Разбирасе, наистина, как не съм се досетил... А другите четири думи?
- Не съм мислила за тях, но седнете, нека помислим.
- Но как се сетихте за розите все пак?
- Случайно, спомних си баща ми и това какво ми е казвал и говорел...и така.
- Умен човек си беше баща ви, но и сантиментален. Помня как играехме една игра с думи. Взимаше няколко словосъчетания и ги разбъркваше, после подреждаше думите и ме караше да открия изразите. В началото с часове се мъчех над тях, после забелязах че подрежда думите така, че ако събереш момера на мястото на думите винаги получаваш едно и също число. Така подреждахме по цели страници текст...
- Нима ще е толкова лесно?! - викнала София и извадила листа с написаните 6 думи.
- Как просто? - стреснал се стареца
- И с мен играеше тази игра. Вижте Красиво и цъфти са номер 2 и 5, което прави 7. Единствената визможна комбинация при толкова малко думи е 1+6 2+5 и 3+4, Ако съм права, трите израза са: Цъфти красиво, Не забравяй и Име мъдрост.Нещото което баща ми ми е казвал никога да не забравям е името на царството. Казвал ми го е хиляди пъти. Точните му думи почти винаги бяха: "Не забравяй името на своето царство" В текста се споменава "цвоето царство". Но какво би помогнало за загатката това?
- Знаеш ли от каде идва името на царството? - попитал развалнуван стареца
- Не, всъщтност не.
- Аз знам, идва от една област, и по конкретно една къща, къща в която с баща ти сме си играли като малки. Къщата носи името на племето основало царството. Тази къща не е далеч, а най-забележителното в нея знаеш ли кое е?
- Не, но ако ми кажеш, че има голяма градина от рози ще ми помогнеш много.
- Не само има голяма градина от рози, там растат две много специални рози. Баща ти ги посади. Едната за теб, другата за майка ти. Една червена и една бяла. Една радост и една тъга. Един живот и една смърт.
- Тогава отиваме там...
- Не, нека да разгадаем загатката напълно, това може да е само ориантир а не самото място. Не забравяй какво се казва в загатката: "Но не е цвете, нещо друго..." Не търсим самите рози, а и къщата не е малко място.
- Добре, но последното словосъчетание не мога да разгадая: "Име мъдрост" Нищо нем и говори. Не си спомням баща ми да е говорил за мъдрост, още по малко за такова име.
- Признавам че и на мен не ми говори нищо. Но до тук се справихме страхотно. Нека помислим още малко.
- Добре в текста за името се казва: "Ще ти помогне общо име" Що за израз...какво е искал да каже?
- Като гледах загатката, си мислех че е имал предвит твоето име, то е еднакво с това на майка ти. Но каде тук се вмества мъдростта.
- Ние наистина сме много глупави, най-лесното и елементарно нещо най-много ни затрудни - казала царицата и извадила ключа
- Какво искаш да кажеш?
- Знаеш ли на езика на съседите ни как е мъдрост?
- Не, не знам чужди езици.
- Пред очите ти е...
- Не може да е софия!!
- Точно това е. Име мъдрост е равно на име София. От тук и още една част от загатката, която не ми беше ясна се избистри: "На малко и красиво място, където с мъдрост Бог ме спаси" Досети ли се какво означава?
- Не мога да разбера на каде биеш...
- Кажи ми, помниш ли къде съм се родила аз? Тоест къде баща ми е загубил майка ми, но намерил мен?
- В един малък параклис близо до къщата с розите. Много красиво място, знаеш го, там е гроба на майка ти...
- Точно така, "На малко и красиво място където с мъдрост Бог ме спаси..." Параклиса в който съм се родила зат олтара им една рисунка, знаеш ли какво е нарисувано там?
- Разбирасе!! Цъфтяща роза, в момента когато баща ти най много им се радваше.
- Помня, че като малка ходих там и бях забелязала нещо като пукнатина, а татко като ме видя да човъркам там, ми се скара, че неможело така да правя в това свещено място.
- Тогава трябва веднага да отидем там, колкото по скоро по добре. - с тези думи царицата и стареца се отправили към стайте си да се потготвят за важното пътуване.
След по малко от един час двамата пристигнали пред параклиса. Като стигнали там се сетили колко късно всъщност е. Притеснили се данеби да е затворен. Да не могат да влязат. Като стигнали до вратата видяли че в параклисчето свети. Явно имало някой вътре. Почукали и след малко им отворил възрастен отец:
- Здравейте Ваше величество. Какво ви води в толкова късен час насам? - царицата му разправила за приятеля на баща си и загатката. След като излушал разказа, отецът се усмихнал и казал:
- Баща ви беше умен човек, знае много от тайните на земята, но не мисля че тази пукнатина е ключалка. Все пак можете да проверите, аз нямам нищо против.
Отишли тримата зад олтара, клекнала царицата и вмимателно поставила ключът в дупката, после завъртяла и розата бавно започнала да се издига. Като била на метър от земята тя започнала да цъфти. Лека полека разкрила цялата си красота, след което потъмняла и едно по едно листенцата от камък почнали да капят по земята. Когато окапало и последното листо вече овчхналата роза пак се спуснала и потъвайки отворила проход в пода на параклиса. Без да се колебаят стареца и царицата взели по една факла и слезли по стълбите. Отецът, загубил ума и дума от изненада и страх останал на място, вгледан в отвора.
На края на стълбите имало врата. Не била заключена и двамата спътници минали без проблем през нея. Попаднали в коридор изпълнен със саксии. В тях имало само голи пръчки от рози. изглеждали страшни, докато в един момент царицата не побутнала стареца:
- Виж розата в онзи ъгъл, там дето не стига светлината. - старецът се обърнал на там и ахнал от изненада. В мрака, край сухите стебла се виждал едвам едвам призрачен розов цвят. когато оставили факлите отвън и затворили вратата, в тъмното видяли че всички стабла всъщност са призрачни рози, рози живеещи в пълния мрак. Едновременно възхитени и малко уплашени двамата взели факлите и продължили натам.
В крач на коридора имало пиадестал на който стоял свитък. В него кратко и ясно били написани четирите стъпки, чрез който да спасят царството. Царицата бързо ги записала и оставила свитъка на място, така че да може след време ако някой се нуждае от него, той да бъде на разположение. Като излезли от подземието, царицата завъртяла наобратно ключа и вратата се затворила. Събрала се и розата и пак застинала в момента точно преди да разцъфти. Отеца ги посрещнал с усмивка и им разказал историята на появата на това подземие и как ключа се предавал от поколение на поколение заедно със загатката. След това ги заклел на никой да не казват за тайния вход, освен ако наистина не е необходимо.
След като се прибрали в замъка, стареца и царицата пристъпили към изпълнението на написаните в свитъка действия. Когато съседите опитали да нападнат се оказало, че малката страна, която всички мислели за загубила шансове да оцелее не само, че не загубила войната, ами я спечелила с големи победи, възвърнала си завзетите преди време територии и започнала бързо да се развива и така до ден днешен, ако не вярвайте, питайте за царството на розите.
Потребител (E-Mail) |
Заглавие (Дата) |
Коментар |
---|---|---|
Албена Латинова (Изпрати) |
Царството на розите (2011 11 17) |
Направо се омагьосах! Влезнах в друго измерение! Ама,наистина е приказно и увлича! |